Изпитът течеше с пълна сила. Всички студенти бяха облечени със странни костюми- на машини или роботи, дошли от бъдещето. Темата, зададена в Театралния колеж беше колкото интересна, толкова и тривиална. Всички сме гледали филми и сме чели книги, чиято фабула се разиграва в бъдещето, а хората не са вече човеци, а роботи.
Емили се надяваше да не се изложи твърде много пред професора и печелеше време в тоалетната на Колежа, поправяйки костюма си и умувайки какво да измисли за своя етюд. Този път, заради напредналата бременност не се беше подготвила за изпита и очакваше да получи своеобразно просветление в последния момент, докато наблюдаваше колегите си, които се потят в изпитната зала. Знаеше само едно, че трябва да използва нещо наизустено, а единственото такова, беше един специален вълшебен пасаж от Библията, който не във връзка с изпита се опитваше от няколко дни да назубри. Той, обаче съвсем не беше по изпитната тема. Чувстваше се неуверена, защото не беше довършила запомнянето на най- трудната, втора част от Псалм 90- ти. И все пак, надяваше се професорът да е в добро настроение. Тя нагласи последните щрихи от грима и прическата си на жена- робот, облечена в широка бяла нощница, просто защото нищо друго не й ставаше.
Бавно и с треперещи ръце извади от малката си металическа чантичка бял лист хартия, сгънат на няколко ката. На него беше изписан с червено мастило пасажът от Библията. Разгърна го. Започна трескаво, като че за последно в живота си да рецитира под сурдинка думите му. Сякаш произнасяше важно заклинание. Толкова концентрирано, като че ли беше въпрос на живот и смърт да запамети съдържанието. Сякаш този изпит няма да се води пред един скромен професор по театрално изкуство, а пред Бога. И сякаш от това зависеше не само нейния живот и този на бебето й, а и просъществуването на цялото човечество.
– “ ….Той ще те избави от примка на ловец, от изтребителна пораза, с перата си ще те осени и под крилете Му ще бъдеш на безопасно; щит и ограда е Неговата истина. Няма да се уплашиш от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем, от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне. До тебе ще паднат хиляда и десет хиляди теб отдясно, но до тебе няма да се приближи: само ще гледаш с очите си и ще виждаш….”
На вратата се почука. Беше чистачката:
– Г- це Кураж, тук ли сте? Професорът Ви търси по име, вие сте последната от изпитната листа за днес. Побързайте, моля!
Нямаше време. Взе малката хартиена торбичка и чантичката си и с бързи крачки се отправи към изпитната зала, която този път, сигурно заради пандемичните мерки беше прекрасна- на полуоткрито- във верандата на една от залите в Колежа.
Влезе в помещението и учтиво кимна, докато срещаше красивите водносини, като бистри езера, очи на изпитващия. Сякаш потъна във водите им.
– Добър ден, г-це Кураж! Закъснявате, а навън времето е чудесно за разходка. Планирал съм я със семейството ми в този чудесен септемврийски следобед! Така, че да започваме!- с доброжелателен и весел тон произнесе учителят.
– Добър ден професор Манукян! Прощавайте, репетирах и не усетих кога всички са минали. – усмихна се прекрасната Емили. Набързо извади от торбичката си малка поизтъркана от ползване Библия и приближавайки я до сърцето си, се изправи пред изпитващия. Позволи си една последна реплика, преди да влезе в роля:
– Да, действително днес времето е очарователно! – и поглеждайки навън, погледът й улови игривите слънчеви лъчи по листата на все още зелените плодни дръвчета в двора на учебното заведение.
БАМ! Тя току- що получи прозрение! Най- после измисли, като че ли с нечия външна намеса своя изпитен етюд. Силно се надяваше, че този симпатичен човек ще й помогне, продължавайки изпита под формата на своеобразен диалог.
– Да се представя- Роботина.- и хващайки с дясната си ръка своята широка бяла нощница, леко приклекна, едновременно покланяйки се напред. Беше притиснала към гърдите си Библията.
– А фамилията?- върна със заинтригувана усмивка проф. Манукян.
– Мечтателна.- произнесе я, тутакси измислена, докато вглъбено съзерцаваше облаците, които стремглаво се движеха по небосвода, сякаш носещи промени.
– И така Роботина Мечтателна, коя сте Вие? И междувременно да попитам, кога се очаква щастливото събитие и той погледна към набъбналия й корем с ведрост и някаква носталгия.
– След два месеца, в седмия съм. – с радост поглади коремчето си Емили.
– Ако желаете, седнете. – Професорът стана и учтиво подаде стол на студентката.
– Благодаря Ви!- отпусна се Емили.
Всички в залата притихнаха, облечени в странни, дори грозновати костюми на роботи, префасонирани в своя подходящ, но гротесков грим, сякаш бяха наистина, изплюти от някой деформиран ръкав на бъдещето, изкривено от времевите континиуми.
– Казвам се Роботина Мечтателна! Моята изпитна работа е под надслов “ СЪН ОТ БЪДЕЩЕТО”. – с патос и гордост започна отново своето изложение Еми. Сякаш беше събрала невидима доза сила от книгата, която стискаше. – – Моят разказ е за Бога. Всеки ден мисля за Него и много искам да го разкажа и на детето си, когато се роди. Надявам се всичко да е наред с човечеството… – и гласът й заглъхна, сякаш гърлото й се напълни със сълзи. Беше се сляла със своята роля напълно. А дали беше роля, дори и тя не знаеше. Просто се остави на потока на вдъхновението, който очевидно я съпътвстваше днес, особено сега, когато щеше да дари живот.
В такива моменти, когато жената е бременна, нейната интуиция е силно обострена и много често тя е напътствана от самото Творение. Емили знаеше и усещаше, че е нужно за благото на всички да се довери на енергията, която я насочва. Цялата трепереше.
– От какво Ви е страх?!- изстреля Манукян, разбрал, че този изпит е доста по- различен.
– От това, че нося последната книга! Сънувах го! Трябва да я опазя!!! Аз ще отговарям за това. Това е сериозна задача! – с огромно вълнение тя притисна още по- силно Библията си към сърцето. – Това не е шега. Трябва да се справя. Още не знам как… Може би нямам време!- и отново погледна навън към синевата високо горе, изглеждаща така спокойна сега.
– Нямате време за какво, Роботина?
– Аз съм робот. И за мен, като за всички, времето е преброено. Можем да бъдем изключени във всеки един момент. – и тялото й за секунди се разтресе силно, пронизано от видим токов удар. Играеше ролята с цялото си сърце.
После започна отново:
– Получавам такива шокови удари всеки път, когато се развълнувам, особено след последната доза робот- ваксина. Всичко ме боли, цялата изтръпвам и понякога губя съзнание! После не мога да дойда на себе си, страдам и от пристъпи на мозъчна мъгла. Знаете ли какво е това?! Замъгляване на паметта. Сякаш някой го прави нарочно, точно, когато се концентрирам върху най- важното…. И след кризата всичко се изтрива, забравям за какво съм говорила или мислила. Сякаш нещо ме изключва напълно…. и скъсва всички връзки с Духа ми и с човека у мен! Плашещо е! Побиват ме тръпки, че ще загубя бебето си, а ако го родя невредимо- как ще се грижа за него?! Как ще продължа живота си в това, зависимо от контрола състояние?! Докога ще живея и детето ми ще стане ли свидетел на агонията, която вероятно ще унищожи и последната човешка частица, останала жива у мен?! Дали ще имам спомен за истинските неща, които все още помня. Които искам да му разкажа? Нямам никакви близки. Останах последна… Но ще се боря докрай… заради детето си! – горещи сълзи бликнаха по бузите й. Всички виждаха как металическия сивкаво- черен грим на Жената- Робот се топи под въздействие на човешките сълзи. Сълзите миеха чернилката и проправяха път на чиста бяла кожа, чиято нежност и мекота носеше автоматична асоциация в главите на наблюдаващите, че тази майка ще даде и последната си частица живот, за да съхрани ИСТИНАТА и да я предаде на детето си. Истината за оцеляването на човешкия род. Това етюд ли беше или самата обективна реалност?! Как го беше измислила Емили?!
Възхита изпълни умовете на наблюдаващите. Гледаха втренчено сълзите й. Те пречистваха. Те лекуваха, капейки по корема й, пълен с плода на Живота. Тези сълзи я свързваха със същината й.
Може би и тя не знаеше, но това състояние беше израз на Бога, който живее у нея.
Професорът си спомни фамилията на студентката- Кураж. В превод от френски тази думичка означаваше “смелост”. Сякаш, в главата му закратко настъпи объркване- къде завършва истинската личност на актрисата Емили и къде прелива и се отъждествява тя с образа на Роботина, смела и решителна, останала като последен мохикан, борещ се с Матрицата. Матрицата, която претопява човечеството безмилостно като месомелачка.
Тя продължи:
– Затова нямам време!!! Трябва да наизустя колкото се може повече пасажи от Библията, за да мога да разкажа на детето си, ако нещо физически се случи с книгата ми. Това е единственият начин да я запазя за нея!- погледна към корема си. – Истината, за това кои сме ние ще бъде устно предадена, като народните приказки и песни от детството ни, когато все още не бяхме роботи и живеехме свободно … или поне така си мислехме. Докато е жива, моята дъщеря ще помни тази истина. Всичко важно, което ще й кажа, ще достигне и до нейните деца. Вярвам и се моля всеки ден за това! Затова все още живея и се боря. Няма да се предам!
– А какво толкова важно пише в Библията и какво Вие сте избрали да ни споделите от нея?!- видимо развълнуван попита Манукян и сякаш въпросът му беше точно намясто, защото в този миг всички си го задаваха.
– Да! Искам да ви кажа един от най- силните пасажи. Той ме пази, когато чувствам, че съм в опасност и токовите удари спират моментално, винаги, когато го изрека! Затова избрах да ви кажа него. Чувствам, че това е някаква магическа словесна формула, дадена, за да ни помага от висшите измерения, защото и детето в мен я усеща, когато я прочета. Не мога да го обясня с думи, просто е така!
Искам да акцентирам разказа си върху ПСАЛОМ 90- ти, макар че все още може да обърквам отделните части, за което моля да ме извините. – и тя зарецитира.
Всички, включително професорът, наостриха слух. Може би усещаха, че ролята на артистичната Емили ще им даде ключ към нещо истинско и изключително мистично, което се дава само на посветени.
– “ Хвалебствена песен Давидова:
Който живее под покрива на Всевишния, той обитава под сянката на Всемогъщия,
И казва Господу: ти си мое прибежище, защита моя, Бог мой, Комуто се уповавам!
Той ще те избави от примка на ловец, от изтребителна пораза, с перата си ще те осени и под крилете Му ще бъдеш на безопасно; щит и ограда е Неговата истина.
Няма да се уплашиш от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем, от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне.
До тебе ще паднат хиляда, и десет хиляди теб отдясно, но до тебе няма да се приближи:
само ще гледаш с очите си и ще виждаш отплатата на нечестивците.
Защото ти каза: Господ е мое упование; Всевишния си избрал за твое прибежище; зло няма да ти се случи и язва няма да се приближи до твоето жилище;
Защото ще заповяда на Ангелите си за тебе, да те опазват във всички твои пътища:
ще те понесат на ръце, да се не спънеш о камък с ногата си,
Аспида и василиск ще настъпиш, лъв и змей ще тъпчеш.
Задето той Ме възлюби, ще го избавя; ще го защитя, защото позна името Ми.
Ще повика към мене и ще го чуя; с него съм в скърби; ще го избавя и ще го прославя, ще го наситя с дълги дни и ще му явя Моето спасение.” АМИН!
Последва пълно мълчание, което продължи за около трийсет секунди. Всички стояха като вкаменени под въздействието на библейския текст. Сякаш все още силата му преминаваше на вълни през телата и съзнанието им, особено подчертана от мелодичния глас и напевната интонация на бременната жена- робот.
Бурни аплодисменти разтърсиха верандата на Колежа. Изпитът приключи.
Излизащ от подобно на транс състояние, професор Манукян безмълвно взе книжката на студентката си и замислено изписа едра оценка за изпитната й работа. Провокиран от изкуството на Емили, у него се появи огнено желание да научи повече факти за Библията и той побърза непосредствено след изпита да си купи един екземпляр от тази все още налична в книжарниците, очевидно безценна книга. Така между другото направиха и всички присъстващи студенти.
А Емили Кураж или госпожица Роботина Мечтателна, спокойно напусна последна верандата на Колежа, облечена в своята бяла нощница, подобно на бяла лястовица, носеща промяната. Тя галеше нежно бебето си през коремчето, с усмивка, наблюдавайки следобедното слънце, къпещо златните й къдрици, с които сякаш то се сливаше. Слънце в косите или златен ореол? Сякаш от рисунка на иконописец беше излязло това момиче. В очите му блестеше примес от мекота и твърда увереност. Представянето на Емили провокира личните поздравления на всичките й колеги.
То увенча като светла корона последния изпит на този курс.
Приликата с действителни лица е съвпадение.